Споделянето и несподелянето на личните вещи при детето

Или битката за кофичката и лопатката…

Наскоро с колега психотерапевт от Варна станахме неволни свидетели на ситуация, която всички сме виждали – с нашите деца, с нас или по детските площадки. Дете със свирепо изражение, бранещо безценната си играчка, а в допълнение и майките наоколо, даряващи безценни педагогически напътствия. Епично, нали?

Нека признаем, че наред със затруднението на детето, е и това на родителя, който трябва да удовлетвори всички в тази мила картинка.

А, колко лесно е да се приеме, че малкото човече преминава през нормален процес от своето развитие. Как ще се научи да дава, ако първо не се е научило да притежава? И повярвайте, никак не му е лесно. 

Допускането на тази идея е първия крайъгълен камък, насочващ детето да расте като споделящ възрастен. 

 

Основни причини за несподелянето при децата

Ще разгледаме 4 основни момента, като започна от най-ранна възраст, за да станат по-ясни причините за несподелянето:

 

1. “И все пак, в началото съм егоист.”

 

Детето на една година, едва ли би споделило вниманието на майка си с друг. Когато стане на две години, трудно споделя любимата играчка. И това е също толкова естествено, нека просто го приемем. 

Детето може силно да се привърже към някоя играчка, сякаш е част от него и се чувства неестествено, ако е в ръцете на друго дете. 

На този етап показва привързаност към близките, както и към някои предмети. Важно е да не бъдат отнемани играчките му, като наказание. Те са си негова неприкосновена собственост (да, дори и онези изпочупени парчета, които се мотаят из стаята).

В периода между втората и третата година започва процес на отделяне от единството с майката. Детето започва да създава идентичност с идеята “мога да правя това сам”, от което произлиза и “това е само мое”. Осъзнатите желания на детето нарастват стремглаво, включително и това да притежава.

 

2. “Е, може пък и да дам нещо…”

 

Детето на 4-5 години, което е изградило базово доверие към света и здравословна привързаност към родителите, вече е получило възможност да бъде по-чувствително към желанията на другите и в тази връзка по-способно да споделя играчките си. 

И въпреки това внимателно избира с кого да сподели. Много по-вероятно е да даде тротинетката си на някое тихо дете, отколкото на тартора на площадката. 

И все пак ще запази някои ценни играчки само за себе си – точно както както ние възрастните, не бихме споделили сватбената си халка например.

 

3. “Хайде, учете ме да споделям .”

 

Детето в предучилищна възраст  навлиза в периода “щом съм го взел, значи е за мен“. Идват и първите семейни разправии по повод на открадната гумичка или друго изкушаващо съкровище, нерядко съпътствано и с посещение при детски психолог или семеен психолог.

Целта на родителите е да придружат детето в този етап, да затвърдят идеите за чуждата собственост.  Идва и времето, в което детето учи, че е по-лесно да споделя, за сметка на напрежението от вечното охраняване на вещите си.

 

4. “Щом ме обичат, обичам да давам.”

 

В заключение е важно да отбележим, че детето следва примера, който му е даван. Ако е получавало обич, ще умее и да дава. Предметите няма да бъдат необходими, за да утвърждава собствената си стойност.

Не се стремим да докажем клишето от психоанализата, че майката е виновна за всичко, но всеки добър психолог ще оцени безценния  ресурс, който тя притежава за създаването на емоционално зрял човек.